Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.11 00:06 - Правя си блог за да си запазя психиката
Автор: eyevak Категория: Лични дневници   
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове:
1



Здравей народе. Аз съм поредният тийнейджър, който ще мрънка и ще се оплаква. ЩЕ го правя тук защото вярвам че ще събере най - малко интерес и в същото време все някоя заблудена душа може и да го види , което означава че съм споделил. Та приятно ми е да се запознаем блогъри. Нека ви кажа защо съм тук. 
 Преди време отнво опитах да пиша за успокоение но с една съществена разлика - използвах техниката "пиша за един приятел", която очевидно не ми адде желаното удовлетворение защото бях малък и глупв. Сега вече когато съм малко по голям но също толкова глупав реших да опита да говоря в първо лице единственото число. 
  Та историята е следната: Израснах в малък град с добри приятели мога да кажа че животът ми си беше доста щастлив. Та все пак си бях детенце с нормално семейство и друго не ми трябваше. 
 Нещата обаче малко се промениха когато влязох в гимназията . Нищо не се е случило нито на семейството нито на приятелите ми. Честно казано дори не знам какво точно се случи. Но с влизането ми в големия град социалните ми умения сякаш се изпариха . И в този момент читателю може би ще си помислиш " какво пък толкова , това ли е голямата житейска драма , за която отделих цели 3 минути да прочета ?! Очаквах нещо по интересно ..." И честно казано си прав, но в следвакщата една минутка ще ти представя света на един пубер току що стъпил в гимназията , който в първите три години не бе говорил с абсолютно никого от класа си и още по малко от гимназията си. 
 ДА , точно така нито думичка. Момчето , което преди беше вулкан от щастие игри и забавления сега се срамуваше да каже и думичка пред съучениците си. По цял ден стоеше на чина си и се страхуваше някой да не го заговори. Дори когато знаех отговор на въпрос зададен от някой преподавател се разтрепервах от страх да вдигна ръка. Три години прекарах в мълчание и страх. Чудех се какво ми има , дали пък не беше някакво ментално разтройство ... И попаднах в една дълбока , дълбока яма , през която предполагам повечето хора на тази възраст преминават. 
 Тогава се случи нещо напълно неочаквано .. Срещнах момиче. И отново ще ес зачудиш ти един човеко , който четеш това , сега пък кво мрънка този . 
 Та отново живота почваше лека по лека да придобива смисъл не ми пукаше за гимназията щом можех да бъда в прегръдките на първата си любов. Красиво нали ? САмо дето забравих да спомена че първата ми любов не беше така влюбена в наивния ми задник както аз в нея. И може би беше нормално бяха минали едва два месеца. След третия обаче моята "муцунка" рязко и без предупреждение просто си ме остави. В рамките на десет минути от първата любов стигнах до първото разбито сърце . 
 Това също е в рамките на нормалното и го приех. Това което ми беше трудно да приема обаче е причината поради която ме остави. Бившият - класика в жанра. Голям хулиган голяма сила , с 4 години по голям мислещ се за краля на света. Изневерява , държи се като боклук но я има . И въпреки заплахите си момчето не можа даме трогне , защото имах една утеха в живота си и тя беше че когато си два метра и тренираш бойни спортове от малък рядко срещаш хулигани , които да ти съсипват живота .
 Тогава ударих с пълна сила дъното. Слабата ми психика нямаше за какво да се захване и намери утеха там където никой човек не бива да търси. 
 Единадесети и дванадесети клас преминаха в толкова много напивания и наркотици и секс колкото не мога да преброя. Което ирочнично реши антисоциалния ми проблем. И може би да пробваш е хубаво но мога да кажа че за такова деет прекалих. 
 И може би ен знаеш какво е чувството след като се откъснеш от тези боклуци. НАдеждата която се е крепяла като удавник за сламка сега беше мъртва. В сърцето ми остана само празнота. Лошото е че все още имах същите верни приятели от детството и дори срещнах още доста истински хора , с които в момента бихме се изправили пред всичко един за друг както се оказа през тези две щури години. Празнотата обаче още си зееше все така.
 Сега когато нямам за какво да се хвана и знам че нито наркотиците нито алкохола са решение , но пък вече и тренировките не ми помагат, животът става все по труден. 

Най - страшното. ВЛязох в университет. И сега цикълът се повтаря. Срам ме е да обеля дума , живея сам на общежитие и верните ми приятели са далеч от мен. Диагнозата която добър психиатър ми постави е клинична депресия . Гледайки ножовете из общежитието , се чудя дали ще ми свършат достатъчно бързо работата или е по добре да скоча от някъде . ТА заради тези светли мисли съм тук днес. Следвам съвета на психиатъра си и може би всеки клип в youtube  свързан с темата и търся помощ. И то не от кого да е , а от самия себе си като споделям с вас за да може ако има някой достатъчно луд , който ще прочете писанията ми и преминава през нещо подобно да види че , последното нещо , което трябва да се направи е да се откажеш . И дали ще успея да преборя тъмните мисли аз не зная . Но колкото и да ми се умира знам че има хора които ме обичат и моменти за които си струва да се живее. Затова приятелю добре дошъл в приключението на един сбъркан тийн между живота и смъртта. Радвам сече мога ад споделя този миг с теб. 





Гласувай:
1
0




Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: eyevak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 115
Постинги: 1
Коментари: 0
Гласове: 0
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930